Безпокойството е едно от нещата, от които всички понякога страдаме. Това като че ли важи с голяма сила за мен, особено през последните 2-3 години. Иска ми се това да беше разказ, в който ти казвам как съм се освободил от безпокойството завинаги.
За съжаление не е така. Все пак случката за мен беше голям урок, който съм сигурен, че и ти можеш да приложиш успешно, когато нещо те безпокой.
Историята.
Действието се развива през лятото на 2018 г., по южното ни Черноморие. Отидох на почивка за няколко дни с идеята да разтоваря главата си от всичко излишно и да отпусна опънатите ми до краен предел нерви. Едновременно бях разтревожен и раздразнителен. Това ме тревожеше и дразнеше допълнително, а опитите ми съзнателно да туширам тези емоции ставаха все по-безуспешни с всеки изминал ден.
Аз, обаче, не разчитах само на морския въздух да „проветри“ главата ми. Твърдо решен да се справя с тревогите, се бях въоръжил с книгата на Дейл Карнеги „Как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота“. Ако не си я чел – препоръчвам ти я. И така, четейки на плажа тази книга аз бях възхитен от таланта на Карнеги, от това колко е просто и лесно всичко, обяснено от него. Примерите му бяха зашеметяващо добри. За мен нямаше и капка съмнение, че предложените от него техники действаха. Четейки, непрекъснато мислех как веднага да приложа наученото и да се избавя трайно от безпокойството.
За съжаление главата ми беше пълна с какви ли не глупости, предимно тревоги свързани с моето здраве. И макар да знаех, че вероятността те да са основателни е минимална, аз бях погълнат от тази минимална вероятност. Към това трябва да добавим и тревогата от това, че тревогите създават здравословни проблеми. Както и тревогата от това, че ясно осъзнавах последното твърдение. Но колкото и да са добри съветите на Карнеги, след като вече бях изчел близо една четвърт от доволно дебелата книга, най-осезаемият ефект от това върху мен за момента беше, че главата ми беше станала още „по-голяма“. А нервите още по-опънати от това, че нямаше изгледи скоро състоянието ми да се промени.
Урокът в тази история.
От дългото лежане с книга ръка започнах вече да се схващам. На всичкото отгоре имаше доста вятър и морето беше бурно. Не ставаше за плуване. Въпреки това някакви хора се мятаха неориентирано във водата като зубрачи в дискотека. Крещяха и пищяха от екстаз, докато вълните се стоварваха отгоре им. И защото толкова много обичам да плувам, реших, че ще вляза и аз в морето. Слънцето ме беше нагряло много и водата ми се струваше ледена, макар да не беше студена. С помощта на правилото 3-2-1, само след 3 секунди аз вече бях целия мокър. И въпреки, че вълните бяха много големи, аз успявах криво-ляво и да плувам. А това беше доста изтощително.
Спирах, стъпвах на крака и се изправях, а водата ме заливаше постоянно. Скачах, върху вълните, гмурках се под тях, мятах се и аз като обезумял и виках. И това бяха радостни викове. Изгубих пълна представа за времето и за пространството. Напълно забравих дори, че има други хора около мен. Просто се наслаждавах на водата, на емоцията, на начина, по който вълните играеха с мен и аз играех тях. Наслаждавах се на мига. Почувствах се едно цяло с морето. Имах чувството, че то ме прегръща. Имах чувството, че съм си у дома. В дома на моята душа. И макар да бях в бурно и бушуващо море, за мен това беше истинско море от спокойствие.
Поуката от този урок.
Когато вече наистина нямах повече сили, аз излязох от морето. А никак не ми се излизаше, наистина. Не само, защото ми беше приятно във водата, а защото се страхувах, че връщайки се при хавлията, аз щях да върна обратно в главата си всички тежки товари, от които морето ме беше освободило с лекота. Искаше ми се да взема морето със себе си. Да взема това спокойствие, това безгрижие и радост в живота си завинаги.
И колкото добре разбирах, че това е невъзможно, толкова ясно осъзнавах и че всъщност всичко е в главата ми. И проблемите и решенията. Тогава погледът ми се спря върху едно камъче върху мокрия пясък. Наведох се, взех камъчето в ръка и го стиснах. Затворих очи и си представих как записвам в него това прекрасно чувство на спокойствие, което изпитвах в момента. Вече нямаше нужда да вземам морето със себе си, просто щях да се връщам при него понякога. А през останалото време камъчето щеше да ми напомня колко е лесно да се освободя от тревогите си и да се чувствам прекрасно.
Разбира се, аз не съм толкова наивен и зная, че това камъче си остава съвсем обикновено. Въпреки това за мен то винаги ще напомня тази случка, а това е достатъчно ценно. Защото всички имаме склонност да забравяме хубавите неща, на които ни научава живота много скоро, след като ни нападнат някакви тревоги или неприятности в ежедневието. Притесненията са толкова коварни и така силно ни вплитат в задушаващите си прегръдки… А избавлението от тях не е толкова трудно, стига да се сетиш, че има и друга действителност за теб. Различна от тази мрачната, в която си се вкарал.
Финални думи.
Иска ми се на всеки човек да можех да дам по едно такова камъче. Не, че няма достатъчно камъчета по плажа, напротив – има. Просто няма да действат, защото силата на камъчето в случая не е нещо, което може да дадеш на друг. Това трябва всеки да го усети по свой си начин, за да работи за него.
Ето защо моя съвет към теб е следващия път, когато в съзнанието ти нахлуят тревоги за нещо, което не зависи от теб или в момента не можеш да направиш нищо по въпроса, просто да се отдадеш на нещо, което обичаш да правиш. Нещо, което ти носи истинска радост и насочи към него цялото си внимание. Заеми се с това, дори и да нямаш в момента желание за него, просто го направи. Веднъж като усетиш силата на безгрижното настояще по твоя си начин, просто избери нещо, което да ти напомня за това при нужда.
Пази своето „камъче“, носи го със себе си и му позволявай да ти напомни колко нищожни могат да бъдат напразните тревоги сравнени с радостта от настоящия момент. Онази невинна безгранична радост от това, че си жив, от това, че те има сега и си благодарен за всеки миг живот, за всяка глътка въздух.